Писателят Георги Господинов се срещна с читатели в първия ден на фестивала „С книга на плажа“ в Бургас. Разговорът беше посветен на новото издание на стихосбирката му „Черешата на един народ: 30 години по-късно“, но постепенно се превърна в по-широк разговор за 90-те години, паметта, думите и начина, по който хората общуват днес.
„Нашето десетилетие“
Господинов определи 90-те като времето, в което неговото поколение е било младо и е вярвало, че промяната може да настъпи почти веднага.
По думите му тогава е имало „голямо обещание, голяма енергия“, макар десетилетието да е било белязано и от тежки събития – убийства, икономически трудности и висока инфлация.
Той си припомни и първите протести след промените. Младите хора тогава трудно приемали предупрежденията, че изграждането на нормална държава ще отнеме години. Те вярвали, че всичко може да бъде променено за няколко месеца.
Именно в този контекст Господинов прави и сравнението с настоящето: днес според него е изгубена част от способността ни да разговаряме въпреки различията.
Когато спорът вече не води до разговор
Една от най-силните му тези е свързана именно с общуването.
„През 90-те, дори когато се карахме, ние си общувахме. А сега, дори когато си общуваме, ние се караме“, казва писателят. Според него днес разговорът много по-лесно стига до момент на прекъсване, в който различното мнение вече не е повод за дискусия, а за конфликт.
Тази промяна той свързва и с усещането, че хората все по-трудно намират общ език – буквално и преносно.
Как думите започнаха да означават различни неща
Господинов говори и за промяната в смисъла на някои от най-важните обществени думи.
Той дава примери със „свобода“, „мир“ и „възраждане“ – понятия, за които според него някога е имало по-ясно общо разбиране. Днес това съгласие се е разпаднало и една и съща дума може да носи напълно различни значения за различните хора.
Според писателя това е сериозен проблем, защото без някакъв общ език става все по-трудно да водим истински разговор.
Общите книги като мост между хората
Любопитна част от разговора е свързана с литературата. Господинов припомня, че през 90-те хората от неговото поколение са чели много от едни и същи книги. Това им е давало своеобразен общ културен код.
Днес, по думите му, подобни общи книги се намират все по-трудно.
Той разказва, че когато води часове по творческо писане, често започва с въпроса кои книги са чели всички, защото именно това може да създаде „мост“ между хората.
Въпреки това срещите му с млади хора го окуражават. Писателят посочва, че разговаря за литература и идеи и с хора, които дори не са били родени, когато „Черешата на един народ“ е излязла.
Какво означава да обичаш родината
Разговорът стига и до темата за патриотизма. Господинов прави разграничение между демонстративния патриотизъм и личното отношение към историята и мястото, от което произхождаме.
За него любовта към родината не се измерва с показни жестове, знамена или символи. Тя може да бъде много по-интимна – свързана с конкретни места, спомени и хора.
„Всички ние сме емигранти от родината на своето детство“, казва той, подчертавайки, че всеки човек в определен момент напуска онзи свят, в който е израснал.
Тъкмо детските спомени и историите на предишните поколения са сред основите на неговото творчество.
Неслучилото се като част от паметта
Господинов обръща специално внимание и на темата за несбъднатото – онова, което е можело да се случи, но не се е случило.
Тази идея присъства силно в „Черешата на един народ“, където личните истории на неговите близки се преплитат с голямата история на България.
Според писателя понякога именно това, което не се е случило, остава най-дълго в паметта. Несбъднатото може да се превърне в носталгия, тъга или дори в двигател за разказване.
Литературата има нужда от спор
Господинов се върна и към литературната среда от 90-те – към приятелствата между младите автори, взаимните шеги, иронията и критиката.
Той си припомни време, в което писателите са били различни като стил и идеи, но именно различията са създавали интересна среда. Те са можели да се иронизират, да спорят и да си казват директно, че дадена идея не работи.
За него тази способност да четеш другия, да го критикуваш и едновременно с това да продължиш разговора е особено важна не само за литературата, но и за обществото.
Новото издание на „Черешата на един народ“ по този начин се оказва повече от преиздаване на стара книга. То се превръща в повод за разговор между различни поколения и за връщане към въпроса какво сме спечелили и какво сме изгубили през последните три десетилетия.
А най-важният въпрос, който остава след срещата, е може би прост: можем ли отново да спорим помежду си, без да преставаме да се чуваме?
